Ръдиърд Киплинг (1865 г. - 1936 г.) английски писател
*********

Ако запазиш ум, щом полудяват околните и теб винят;
повярваш ли, когато се надяват,
с невярата си да те заразят;
ако търпението си запазиш
и на лъжата не отвръщаш ти,
ако откажеш да намразиш,
без гордост в теб да запламти;

ако мечтаеш и не се забравяш
и мисленето не превръщаш в цел,
и пред Триумф и Крах ти се изправяш
еднакво ведър и еднакво смел:
и казаното чуеш изкривено
от зли уста, без да се разгневиш,
и видиш делото си разрушено
и се заемеш пак да го строиш;

рискуваш ли богатството си цяло
и загубата твърдо понесеш,
и после пак започнеш отначало,
без нито дума ти да споменеш;
ако сърце и мускули, и жили
напрегнеш ти дори и след смъртта
и пак във себе си намериш сили
да наредиш: "Преследвайте целта!",

и съхраниш духа си сред тълпите,
а скромността си в кралския палат,
ако ни брат, ни враг не нарани те
и ако с мяра всички те ценят:
ако секунда ти не пропилееш
в мига безпощадно бързотек,
благата земни, сине, ще владееш
и нещо повече, ще си Човек!

Добавлено (13.07.2009, 15:28)
---------------------------------------------
Университетски професор задал следния въпрос на своите студенти:
“Всичко ли което съществува е създадено от Бога?”
Студент смело отвърнал:
“Да създадено е от Бога.”
“Значи Бог е създал всичко?”
“Да сър” – потвърдил отново студента.

Професора продължил:
“Ако Бог е създал всичко, значи Той е създал и злото, тъй като то така или иначе съществува, така че съгласно принципа, че нашите дела определят нашата същност Бог е зло.” Студента притихнал след този отговор.
Професорът бил много доволен от себе си и се похвалил пред студентите, как още веднъж доказал, че вярата в Бога е абсолютен мит.

Още един студент вдигнал ръка с молба да зададе въпрос.
“Разбира се” – самодоволно отвърнал професора.
Студента се изправил и попитал – “Професоре, а студа съществува ли?”
“Що за въпрос, разбира се, че съществува! На теб никога ли не е било студено?”
Студентите се засмели на въпроса на младежа.А той продължил:

Всъщност в съответствие със законите на физиката студ не съществува, това което ние възприемаме за студ е всъщност отсъствие на топлина. Човек или предмет могат да бъдат изучени в съответствие на това дали притежават или предават енергия. Абсолютната нула е абсолютно отсъствие на топлина. Цялата материя става инертна и не може да реагира при тази температура.
Студ не съществува, ние сме създали тази дума за да обозначим това, което чувстваме при отсъствието на топлина.

Студента продължил: – “Професоре, а тъмнина съществува ли?”
“Да, съществува.”
Студента отвърнал: – “Отново не сте прав сър. Тъмнината също не съществува. В действителност това е отсъствието на светлина. Можем да изучим светлината, но не и тъмнината. Можем чрез призмата на Нютон да разложим бялата светлина на отделните й цветове и да изучим дължината на вълната на всеки цвят. Вие не можете да измерите тъмнината. Обикновен лъч светлина може да се промъкне в тъмнината и да я просветли. Как може да се измери колко е тъмно дадено пространство? Измерва се количеството светлина нали така? Тъмнината е понятие измислено от хората, за да се опише отсъствието на светлина.

Накрая студента попитал отново професора: “Сър, злото съществува ли?”
Този път професора отговорил доста по-неуверено:
Разбира се, както вече казах виждаме го всеки ден, жестокостта между хората, множеството престъпления и насилие по света. Това са примери за съществуването на злото.”
На което студента отвърнал:

“Злото не съществува сър само по себе си, това е отсъствието на Бога. Прилича на студа и тъмнината – дума създадена от човека, да обозначи отсъствието на Бог. Той не е създал злото. Злото – това не е вяра или любов, които съществуват както топлината и светлината. Злото – това е резултата от отсъствието на божествената любов у човека. Прилича на студа, който се появява тогава когато няма топлина, или тъмнината, настъпваща при отсъствието на светлина.

Професора седнал. Името на младия студент било Алберт Айнщайн.

Като наближи последният му час, старият баща повика своите петима синове и рече:
- Чеда мои, аз вече си отивам.Моят земен път се свърши. Чуйте каква приказка ще ви разкажа, преди да склопя очи. Добре слушайте, защото искам сетне да ми я разтълкувате. Синовете втренчиха очи към баща си. Старият ги изгледа един след друг и почна:

- Израснал беше в гората един дъб. Голямо дърво. Желъди като дъжд падаха от яките му клони. Корените му смучеха сок дълбоко от земните недра. Бурята го клатеше, но не можеше нищо да му стори. Веднъж в гората пристигна дървар. Той измери с очи дъба, запретна ръкави, замахна със секирата си и започна да го сече. До вечерта го събори на земята. Окастри му клоните, а дънера откара в дърводелницата си. Наряза го на хубави дъски. През есента в дърводелницата пристигна един бъчвар. Той натовари дъските в каруцата си и ги откара. В работилницата си бъчварят избяла от дъските бъчварски дъги, направи обръчи, дъна и сглоби една голяма бъчва. В тая бъчва всяка есен той наливаше младо, кипящо вино и го продаваше на селяните за сватби, именни дни и помени. Тъй вървеше, докато бъчвата беше здрава.Но не щеш ли, веднъж един от обръчите се скъса и дъгите се раздалечиха. Виното изтече и бъчвата се разсъхна. Докато бъчварят се досети да сложи нов обръч, дъгите се разпадаха. Децата грабнаха обръчите и почнаха да ги търкалят по улицата, а стопанката изгори дъгите и дъната на хубавата бъчва.
Изтълкувайте ми сега тази приказка!

Замислиха се петимата братя, но никой не можа да отгатне бащината си приказка.

Тогава старият баща поклати глава и рече:
- Млади сте още, затуй не се досещате. Аз ще ви изтълкувам какво искам да кажа с тая приказка: гората с големите дървета е нашата държава. Яка гора е тя. Нейните дървета растат нагоре. Бъчвата е семейството, дъгите сме ние, обръчите са съгласието, а виното е радостта и честитият живот. Додето има съгласие в семейството, ще има и честит живот. Къща, в която няма съгласие - огън да я гори. Пазете обръчите на бъчвата, чеда мои!

Най-старият син се наведе, целуна десницата на стария баща и отвърна:
- Благодарим ти, тате, за мъдрия съвет. Няма да го забравим, докато сме живи.

Минало известно време. Един ден друго куче попаднало в същата зала с хиляда огледала. И това куче видяло, че е обградено от хиляда свои двойници. То помахало радостно с опашка и хиляда кучета му отвърнали със същото и се зарадвали с него. Кучето напуснало храма радостно и окуражено.

Никой никога няма да го разбере, но ти се запитай дали си по-скоро като първото или като второто куче?

Всъщност,
Всяка Жена е изключително Силна...
Понякога дори е много по-силна от мъжа.
Но тя не обича да показва тази своя сила винаги.
Иска й се да чувства стабилността на мъжа до себе си.
Това й носи спокойствие и увереност.
Понякога това, което може и сама да свърши
Го оставя и очаква да го направи мъжът.
Това я кара да се чувства още повече Жена!
А и проверява колко е силата на мъжа до нея.
Но, ако Жената е решена да покаже своята сила,
Тогава нищо не е в състояние да я спре или откаже.
И ако тя си е наумила да направи нещо,
Знай, че непременно ще го стори...

Всъщност,
Всяка Жена е Любима...
Винаги носи любовта в себе си.
Трудно се разделя със скъпите за нея хора,
Трудно обиква, но стори ли го - истински обича!
За да се влюби една Жена по този начин,
Трябва съзнанието й да приеме това,
Което вече е приело сърцето й.
Но тя никога не може да бъде накарана
Насила да обикне някого.
Затова, дори лесно да спечелиш сърцето й,
Ако не успееш да извоюваш място в мислите й,
Във всеки един момент може да те изостави.
Разбира се, има и Жени, които не си тръгват,
Въпреки че не обичат мъжа, с когото са.
Причината за това е тяхното силно чувство на състрадание,
Което те често не успяват да преодолеят...

Всъщност,
Всяка жена е Сама...
Никога не можеш да завоюваш една Жена напълно
И тя да бъде твоя изцяло.
Тя си има един отделен, нейн си свят,
В който винаги е сама.
Тя не допуска никой да влезе в него
И не съществува ключ, който е в състояние
Да отвори вратите на този свят.
Самотата е нейното убежище!
И всяка Жена сама си решава,
Кога ще се спотаи в него
И колко време ще остане там.
Ако се опиташ насила да я изведеш,
Докато тя се крие в своя свят,
Рискуваш да я загубиш завинаги...

Всъщност,
Всяка жена е Умна...
Един мъж не може дори да си представи,
На какво е способна една Жена.
Въображението и възможностите й нямат предел!
Но за да ги извади на показ,
Трябва да е открила Мъжа на живота си!
Тя не пилее нахалост тези свои способности,
Пази ги единствено и само за своя Мъж.
И ако Ти си успял да се превърнеш в
Истинския Мъж на Една Жена,
Значи действително си голям късметлия!
Защото от този момент нататък,
Животът ти никога няма да бъде посредствен...

Всъщност,
Всяка Жена е Живот!
Защото всичко в този живот добива смисъл
Само, ако Жената присъства в него!
Дори и такива обикновени неща,
Като храненето или пиенето на вода...

Защото:
Водата, която пиеш от ръката на Една Жена
И водата, която ти сам си наливаш,
Никога не са с един и същи вкус.

Ти можеш ли да усетиш разликата?

Ако успяваш да я уловиш,
Значи ти си истински Щастливец!
Ако ли не – за съжаление, ти не Живееш...

Източник: http://bg.netlog.com/pantaleevi/blog/blogid=33217

Три пеперуди, долитайки до горяща свещ, започнали да разсъждават за природата на огъня. Първата, приближавайки се до пламъка, се върнала и казала:
-Той свети.
Втората долетяла по-близо и, когато се върнала, казала:
-Той изгаря.
Третата, долитайки съвсем близо, влязла в него и не се върнала. Тя научила това, което искала да узнае, но вече не можела да го съобщи.

Получилият знание се лишава от възможността да говори за него, затова знаещият мълчи, а говорещият не знае.

Беловлас старец срещнах на един кръстопът, веднъж когато за дълго се бях отклонил от пътя си и с много усилия го открих отново. Седеше там той, облечен просто, с дълга бяла коса и наблюдаваше една птичка кацнала на ръката му. Очите му за миг се спряха върху мен, неописуеми очи, ярки и безкрайно живи, преизпълнени с вътрешна светлина, като очите на дете. Запътих се към него с надеждата, че ще може да ме упъти, да ми подскаже накъде продължава моят Път и накъде отива.
- Добър да е денят ти човече, косата ти е по-бяла от сняг, ала очите ти са по-живи от тези на дете, не знам името ти и не знам как да се обърна към теб по друг начин. Дълго се лутах из шубраци и пущинаци загубил Пътя, сега съм на кръстопът и не знам накъде да тръгна, страх ме отново да не изгубя Пътя и да се лутам отново с дни, месеци и години под жежкото слънце докато го открия.
- Добър да е денят ти, Пътнико, сърцето ти търси, но очите и умът ти са замъглени, затова губиш пътя и се луташ дълго време, затова на всеки кръстопът не знаеш накъде продължава Пътя ти.
- Мъдър човек си, и мъдрост пропива словата ти, моля те научи ме как да не губя Пътя от взора си.
- Ако търсиш Пътя само с очите си ще се изгубиш, защото той не рядко се простира там където те не виждат дори козя пътека, не винаги пътят който те виждат е този, който ти трябва да следваш.
- Но как да следвам Път който дори не се вижда?
- На три тояги трябва да се подпираш, техния път трябва да следваш, на където те сочат на там трябва да вървиш.
- От къде да намеря тези чудни тояги, мъдри човече, на кое дърво те растат къде да ги търся ?
- Търси ги на дървото, което расте в твоето сърце, подхранвано от твоите дела. Дървото що има три имена и три лица.
- Кое е дървото що расте в сърцето човешко, и кои са имената му ?
- Имената му са Любов, Истина, Мъдрост.
- Но нима това дърво расте у всички хора ?
- Не, не във всяко сърце е пораснало дърво, но във всяко има от семената му, ако те намерят добра среда и получат добра храна, грижи покълват и се превръщат в кичесто дърво. Ако пък не намерят стоят и чакат, спят. Сърце, в което няма дърво е пусто, пустош, пустиня - жежка и огнена. Притежателят на сърцето е всякога неспокоен, защото няма как да се скрие от изпепеляващите лъчи на слънцето носещо имената Безпокойство, Страх, Ярост... Тези лъчи изпепеляват цялата душа и я превръщат в пустинята Ненавист. Храна за семената, са делата човешки, ако храната е добра то и дървото израства и жежките лъчи само му придават сила и му помагат да избуява, защото то ги поглъща и трансформира в хармония, и плодове Любов, Истина, Мъдрост. Храни твоето дърво добре, грижи се за него и то ще порасне. Короната му ще те пази от жежкото слънце, плодовете му ще те хранят. Три яки негови клона ще преплетеш в едно, от три клона ще си оплетеш опора, жезъл които да те води и да ти показва пътя...
Усмихнах се щастлив, защото разбрах думите на Мъдреца, познах го, познах и дървото под което беше седнал. Три клона от дървото откърших и в един жезъл ги сплетох, Любовта, Истината и Мъдростта в едно Учение сбрах, което да ме води и да ми сочи Пътя. Причината поради, която заставах на кръстопът и не знаех на къде да тръгна беше, че слънцето на Страха, Безпокойството и Яростта заслепяваше очите ми. Когато се скрих от него в сянката на дървото пораснало в моето сърце, когато от клоните му си сплетох жезъл видях, че не слънце е това, а огнен страж пазещ кръстопътя, че неговия фалшив заслепяващ блясък е скривал от очите ми Пътя. Истинското слънце бе скрито в очите на стареца Учител, то бе в неговите думи - семена, от които покълваше Дървото на живота.