Пътят - Форум
Път към себе си
[ НОВОРЕГИСТРИРАНИТЕ ДА ЧЕТАТ ПЪРВО ТУК · Нови съобщения · Участници · Правила на форума · Търсене · RSS ]
Страница 1 из 11
Форум » Разни » Всичко в живота » Пътят
Пътят
chloeДата: Петък, 13.11.2009, 11:59 | Съобщение # 1
Слънчице
Група: Модератори
Съобщения: 4900
Статус: Офлайн
Да стоиш на пръсти, значи си неустойчив.
Щом вървиш с широки крачки - бързо ще се умориш.
Да показваш себе си, показва невежество.
Изявата на самоувереност разкрива суета.
Щом хвалиш себе си, не ще постигнеш уважение.
Преувеличавайки способностите си, не ще отидеш надалеч.
За хората поели Пътя, всичко туй излишна е храна, багаж ненужен.
То щастие не носи. И който знае Пътя, го избягва.

Лао Дзъ


Когато казваш какво мислиш, мисли какво говориш.
Мир Вам!

Мненията са като задниците. Всички ги имаме, но не винаги е уместно да ги показваме.
Ако спориш с идиот, най-вероятно и той прави същото с тебе.

 
chloeДата: Петък, 13.11.2009, 12:00 | Съобщение # 2
Слънчице
Група: Модератори
Съобщения: 4900
Статус: Офлайн
Човек се ражда крехък и слаб.
Когато умира, е корав и вдървен.
Зелените растения са нежни и пълни с мъзга.
Когато умират, са повехнали и сухи.

Ето защо вдървеното и втвърденото
е послушник на смъртта.
Крехкото и раждащото е послушник на живота.

Така, армия без гъвкавост
никога не ще печели битка.
Дърво, което не се огъва, лесно се прекършва.

Твърдото и силното ще падне.
Мекото и слабото ще надвие.


Когато казваш какво мислиш, мисли какво говориш.
Мир Вам!

Мненията са като задниците. Всички ги имаме, но не винаги е уместно да ги показваме.
Ако спориш с идиот, най-вероятно и той прави същото с тебе.

 
chloeДата: Петък, 13.11.2009, 12:14 | Съобщение # 3
Слънчице
Група: Модератори
Съобщения: 4900
Статус: Офлайн
Пътят

Сам Човек върви. Пътят е само камък и пясък. Малкият Човек вижда много различно от
големия. Малкият Човек вижда широките пътища и малките криви пътечки. Едните му
харесват, другите ненавижда. Естествено, в малката му глава се раждат мечтите за
големите и широки пътища.
Тръгва по тях. Едва тогава вижда колко различни са те отстрани и отвътре. Лесно се върви,
но до никъде не стигаш. Поглежда с копнеж малките криви пътеки. Обещават спокойствие и
духовна просветленост, далеч от всяка суета и алчност. Среща Духовното и то го повежда
нагоре и все нагоре…В един момент малкият все още Човек поглежда в очите Духовното и
вижда че това е нищо друго освен Нищото. Така трябва да бъде, уверява го то. Малкият Човек
познава Самотата, но нали така трябва да бъде - това е малката крива пътека. Дълго върви
сред камък и пясък, и едва сега вижда че и този път не стига никъде….
Който и път да хванеш, води до никъде. Но единият е път със сърце, а другият без. Така
продължаваше да му говори Духовното…
Случайно среща цвете - малка самотна Роза. Тя го вика. Колебае се, но отива при нея. Едва
тогава познава Любовта. Тя го стиска в огнена прегръдка и го завива с меко пухено одеало.
Самотата и Страданието изчезват. Духовнота се намръщи и го отхвърли от малката крива
пътека. Но той имаше бледо-оранжева малка Роза - какво друго му трябва?
Мина време. Розата придоби друг вид за него - започна да вижда скритите и чуства и
желания. Без да знае сам как четеше всяка неина мисъл преди самата тя да я изрече. Тя вече
не бе така статична и самотна както я бе видял в началото - за секунди се превръщаше от
мъркащо Коте в ревящ Лъв. Но за него тя всякак бе прекрасна.
Бяха непрекъснато заедно. Каквото и да му се случеше той вече мислено и го разказваше. За
първи път в живота си разбираше какво е Топлота. Усети безкрайното удоволствие от
споделянето на широките пътища и малките криви пътеки. Сега всеки Път беше различен -
вече не бе сам. Заради нея той се чувсташе длъжен да постигне Всичко - Материално и
Духовно.
Малкият Човек бавно започна да пораства. Отново го мамеха широките и бързи пътища.
Спомняше си и за Силата и Самотата на Духовното - макар и с горчивина от неговото грубо
отхвърляне. Каква ирония - Духовното, човешката същност в най-чистия и вид?!
Но път назад няма.
А и той знаеше че каквото и да направи иска тя да бъде с него. Бавно разбра колко много се е
променил. Любовта го караше да прави това което Розата прави и да харесва това което тя
харесва. Световете им бяха общи. Обожаваше да гледа как тя Разцъфва под неговата
Любов… А Слънчевата топлина която получаваше от нея му даваше невероятна Сила - нещо
което досега не познаваше.
Странна е човешката същност - Любовтта за която бе копнял сега е тук. Но това ли бе
всичко? Бавно Съмнението се промъкваше в него. Плашеше го мисълта за предопределеност…
В главата му отново кръжаха въпроси за Смисъла. Усещаше смътно че това не е Всичко.
Искаше да се развива, да намери Истината… А Съвеста сякаш намираше всяка негова
слабост…
В същото време я обожаваше. Усети огромна загуба - Изгубеният Рай!
Запозна се и с Вината - той не е достоен за нея! Тя не го заслужава... Отчаяно търсеше
Отговор, нов Път. Нито секунда не можеше да намери покой. Всяка сутрин ставаше с мъка и
горчиво съжаляваше че изобщо се бе събудил.
Много пъти мислеше да я напусне и много Сълзи проляха и двамата…..Без резултат.
Всеки път когато я напускаше - веднага се връщаше. Не можеше без нея. А Раната която и
нанасяше го убиваше - не можеше да гледа как страда…
Въртеше се в кръг - не можеше с нея, Вината не му даваше мира, а без нея беше още по-зле. А
сега накъде…?
Розата го разбираше. Той искаше Свобода и тя му я даваше. Затова я обичаше още повече!
Отново се обърна към Духовното - и едва тогава разбра че това което бе смятал за Висша
духовна мъдрост не бе нищо друго, а Адът. Виждайки неговата Слабост, то веднага се
възползва. Говореше му всякакви измислици, които дълго го държаха буден…
С много усилия той успя да се измъкне от Лапите и, за да разбере че Истината всъщност е
неговата Роза!


Когато казваш какво мислиш, мисли какво говориш.
Мир Вам!

Мненията са като задниците. Всички ги имаме, но не винаги е уместно да ги показваме.
Ако спориш с идиот, най-вероятно и той прави същото с тебе.

 
chloeДата: Петък, 13.11.2009, 12:15 | Съобщение # 4
Слънчице
Група: Модератори
Съобщения: 4900
Статус: Офлайн
Обърна глава към Книгата - но никъде не намери това което търсеше. Разбра че и най-
Мъдрата книга не може да му даде вътрешно спокойствие и да отговори на въпросите с
които Живота го сблъскваше ежедневно и безпощадно…
Единственото нещо на което истински вярваше и можеше да се опре - бе Розата.
Вярваше и повече от на самия себе си!
Реши да смаже вътрешното си чувство за Свобода…. Но да не я наранява повече.
И тогава видя че път назад нямаше… Тя вече не беше същата.
Сега тя искаше да почувства Свободата и той не можеше да я спира. Мислеше, че трябва да и
даде криле, за да бъде щастлива. Макар за кратко, всъщност тя замина завинаги….. Но той
но го разбра веднага. Дълго се залъгва сам…
Времето през което я нямаше бе Ад. Мечтаеше за нейното завръщане, сънуваше го…
Да, тя се върна, но без Любовта. Секундата в която я видя, разбра че това вече е друга Роза.
Уверяваше го че още го обича но подсъзнателните и действия говореха по-ясно от Думите.
Сега вече не знаеше къде е и какво става…. Разбра и какво е Компромиса. Вечният Компромис.
Няколко кратки месеца му се сториха като живот в безкраен Компромис. Молеше се всичко
вече да свърши,но не можеше да си представи живота без нея.
Един Слънчев ден тя просто му каза - " …не те обичам вече…" и си тръгна…
Остави го просто така - Празен… и Сам…
Сега наистина разбра смисъла на Безмислието и Самотата. Всичко в което някога бе вярвал
го нямаше…
Обърна глава към Цар Алкохол. И затишието се превърна в буря.
Алкохол, музика, хора, заведения - сякаш нямаха край… вече ннкой не можеше да го познае.
В очите на приятелите си виждаше ужас и интерес. Срещна много нови хора но отново никой
не можеше да му даде отговор. Навсякъде търсеше Нея. Но нея я нямаше. Спомена го
преследваше неудържимо. Никъде не можеше да се скрие от него - освен във вече добрия му
познайник Цар Алкохол. Макар и за кратко той му даваше малък кът спокойствие и
безмислие…а понякога и безпаметност. Няма смисъл.., тя не си заслужава.., виж колко много
други рози има.., живей си живота… това чуваше от всякъде. При тези думи изпадаше в дива
ярост - кои са те, откъде знаят какво е било, как се е чувствал и какво чувства сега?
Срещна дори Психологията. Надлъгването беше забавно. Но никак не е забавно да ти кажат -
"… прекалено си умен и незнам каква да ти кажа…" Да и той не знаеше…никой не знаеше.
Защо, защо, защо… въпросът се блъскаше в главата му. Отговор не дойде. Може би отговор
просто нямаше.
Клишетата бяха навсякъде - но разбира се не му помагаха. Живота бил такъв, всичко това е
нормално, скоро ще срещне още по-хубава… Лесно се говори отстрани че огъня не е горещ
когато друг се пече на него. Но те продължаваха - тя не си заслужава, виж какви листа има,
какъв увяхнал цвят, какви бодли… Не ги понасяше. Един въпрос се натрапваше - наистина
заслужава ли си? А кое си заслужава? И какво има да губи?
А как все още я усещаше… почти болезнено. Имаше чувството че знае къде е и какво чувства в
момента… сънуваше я и сънищата му се сбъдваха наяве. Където и да отидеше чувстваше
сякаш всеки момент ще я види…
И така ден след ден, нощ след нощ. А отговорът все не идваше. Нито от нея, нито от другаде.
Обхана го яд. Дива ярост. Адски я Обичаше, но реши да си го върне. Хиляди думи хвърчаха и се
блъскаха в главата му, но с невероятна мъка изрече само две. И те бяха достатъчни. Повече
никога не си проговориха, макар и да се виждаха често. След двете думи отново намери утеха
в прегръдките на Цар Алкохол…
От Любов или Инат, а може би идвете той остана близо до нея. Отхвърли много страхотни
възможности само за да бъде близо до нея.
Имаше чувството че върви по тясна пътечка, а от двете му страни имаше Вакуум - Нищото.
Опита хиляди нови неща, но вътре душата му все още пазеше някаква надежда. Опита се
всячески да я изкорени - знаеше че смисъл нямаше и някак трябваше да продължи да живее.
Без нея. Живота продъжаваше Безмисления си ход…
Но нещо отвътре упорито му нашепваше - чакай.., тя още те обича.., отново ще сте заедно.
Наблюдаваше я при всяка възможност, сякаш очакваше с нещо да му подскаже че не всичко е
загубено. Тя мълчеше и с времето виждаше че се тормози и изглежда зле…нещо ставаше. Но
какво? Не знаеше - може би с две думи беше постигнал целта си, или просто имаше проблеми
или… или… Не знаеше.
Но сега пак изпитваше Вина - искаше да и помогне, но нямаше как. Тя не го допускаше по
никакъв начин. Всъщност кой ли е по-виновен вече? Съжаляваше, но и бе доволен. И той не
беше сигурен кое е по-силно в него. Хаосът бе превзел целия му живот. Нямаше нито миг
спокойствие но и не го искаше. Миг спокойствие означаваше за него обратно в Адът. Но
можеш ли да избягаш сам от себе си?
Веднъж сънува странен сън. Той самия си слага и сваля няколко еднакви пръстена. Дълго не
знеше какво е това докато една сутрин разбра - тя отново е сложила пръстена, стар негов
подарък. Имаха два еднакви. Беше сигурен, даже не държеше и да го види като потвърждение.
Просто вече му се струваше че наистина откача. А потвърждението дойде само…
Какво му донесе потвърждението - Болка… но и малко Щастие - все пак не всичко е било
лъжа. Тя все още усеща нещо… Но какво?

Малкият преди Човек вече се чувстваше Старец. Живота бе пред него, но той не очакваше от
него нищо. Надеждата може би още живее в него, но Душата му е ледено студена. Какво
може да направи Любовта, когато Доверието е отдавна мъртво.
Никой не го търси. Той не търси никой.
Бавно върви сам, вглежда се в лицата на хората, а в главата му се блъска болезнения въпрос -
А сега накъде?

източник


Когато казваш какво мислиш, мисли какво говориш.
Мир Вам!

Мненията са като задниците. Всички ги имаме, но не винаги е уместно да ги показваме.
Ако спориш с идиот, най-вероятно и той прави същото с тебе.

 
EllyДата: Петък, 27.11.2009, 17:14 | Съобщение # 5
Слънчице
Група: Администратори
Съобщения: 6625
Статус: Офлайн
Не можем да научим хората на нищо.
Можем само да им помогнем да открият знанието в себе си.

Галилео Галилей

 
ivoniДата: Понеделник, 30.08.2010, 14:30 | Съобщение # 6
Фея
Група: Проверени
Съобщения: 644
Статус: Офлайн
КАРТИНАТА НА ИЗГРЯВАЩОТО СЛЪНЦЕ

Преди хиляди години в Египет живял един знаменит художник, крайно беден човек, на име Бар-Един-Бу. Един ден, като се разхождал в гората, срещнал царската дъщеря Изис-Шемриха, една от най-благородните моми в Египет. Той се влюбил в нея и решил да нарисува картината на изгряващото слънце, която да подари на царската дъщеря. По това време египтяните се кланяли на слънцето. За да нарисува картината, първо, той се нуждаел от платно, но нямал пари да си купи. За тази цел той отишъл при един виден тъкач на платна и му казал:
- Моля ти се, можеш ли да ми услужиш с едно голямо платно, да нарисувам изгряващото слънце? Като забогатея, ще ти го платя. Тъкачът се казвал Зеен-Бу. Той си помислил малко и дал платно на художника, като решил в себе си, щом картината бъде готова, пръв той ще я пожелае. Художникът благодарил, взел платното и си отишъл. Нови мъчнотии се изпречили пред него – нямал четки и бои. Отишъл при един голям производител на бои, по-хубави от сегашните, и му казал:
- Имам желание да нарисувам картината на изгряващото слънце, но нямам четки и бои. Услужете ми да нарисувам картината си и като забогатея ще ви се отблагодаря.
Търговецът Меел-Ру си казал: "Ще му услужа, но картината ще бъде моя“. Художникът, доволен, че си набавил всичко, започнал да се приготвя за работа, но почувствал нужда още от едно нещо – рамка за платното. Отишъл при търговеца Будра-Ху, на когото казал:
- Моля те да ми услужиш с една хубава рамка за картината на изгряващото слънце. Като я нарисувам, ще ти благодаря за услугата.
Търговецът му услужил, но и той, като другите търговци, си казал: „Картината ще бъде моя“. Като се снабдил с необходимите неща, художникът се предал с любов и увлечение на работата си и след известно време картината била готова. Из целия Египет се разчуло, че знаменитият художник Бар-Един-Бу нарисувал така хубаво картината на изгряващото слънце, както никой друг художник до това време. Пръв тъкачът се явил пред художника и му казал:
- Картината е моя, защото аз дадох платното.
Факт, платното е на тъкача – веществено доказателство. След него дошъл търговецът на бои и четки, да иска картината.
- Моя е картината – казал той – Боите и четките, с които си рисувал, са мои.
Най-после дошъл търговецът на рамки и казал:
- Картината е моя. Аз сам направих рамката с това именно условие.
Художникът се намерил в чудо как да разреши въпроса. Всеки има право на картината; всеки има веществени доказателства. Кое е вещественото доказателство на художника? Четирима души искат картината. На кого всъщност принадлежи тя?
Питам: Де е животът? В платното ли? – Не е в платното. То е условие. – В четките и боите ли е животът? – И в тях не е. Те са само условие. – В рамката ли е животът? – И там не е. Тя е само условие. Как ще докажете, че художникът е взел участие в картината? Платното е ням, пасивен свидетел за работата на художника. Четките, боите и рамката също са пасивни свидетели, единственото доказателство за участието на художника в картината е фактът, че боите са върху платното, а не в кутия, както търговецът ги е дал. Те са поставени в известно съчетание – това е работата на художника…
Картината „Изгряващото слънце“ била поставена в един от големите салони на Египет, осветявана по особен начин с електрическа светлина, да я гледат всички и да се учудват на ефекта, който давала светлината. Ето защо явил се и пети претендент на картината, на име Озирис. Той казал:
- Ако не бях аз да осветя картината, тя щеше да остане невидяна от никого в един от тъмните ъгли на бедната стая на художника.
Всеки казва, че ако той не е бил, картината нямало да съществува.
Питам: На кого се пада картината? На художника ли? – Не. – На търговеца на бои и четки ли? – Не. – На онзи, който прави рамки ли? – Не. – На този ли, който осветява салона ли? – Не. – На кого се пада тогава? – На царската дъщеря. Тъкачът, бояджията, рамкаджията и този, който осветява салона, са поданици на фараона. Всичко, което се произвежда в царството му, е негово. То принадлежи на него и на царската дъщеря – Изис-Шемриха. Сега и вие седите и казвате: „Животът е наш“. – Не е ваш животът. Вие сте художникът, който рисува живота на платно. – Що е платното? – Човешкото сърце. – Що са боите? – Човешкият ум. – Що е рамката? – Човешкото тяло. – А художникът? – Това е човешката душа, която работи. – Кой е Озирис? – Човешкият дух, който осветява пътя на самия човек. Всичко това се съчетава в целокупния живот. Всичко това принадлежи на Любовта. – На коя любов? – Не на ограничената човешка любов, но на безграничната Божия Любов, която включва всичко в себе си и осмисля живота.

"Живот вечен" Беседа от Учителя, държана на 29 април 1923 г. в София

Добавлено (11.05.2010, 12:08)
---------------------------------------------
Десет повели на Лечителя за десет десетилетия живот
Петър Димков

1. Изграждайте живота си "съответно" на средата, в която го осъществявате, като изключвате притеснителни "разминавания" между вашия тип витални реакции и околната среда. Всяко несъответствие "хаби" живота!

2. Утвърдете отрано най-подходящия за вас ритъм на живот. Подходящ е всеки ритъм, който разпределя натовареността равномерно в повтарящи се количества и интервали. Това създава пожизнен витален тренинг.

3. Изразходвайте всекидневно определено количество енергия за движение - бягане, гимнастика, ходене. Движението е живот, застоят - смърт.

4. Горните три условия обуславят четвъртото: гледайте на живота доброжелателно, ведро, избягвайте всякакви потискащи емоциите „попарват", износват, убиват организма (духа).

5. Усмихвайте се! Усмивката е здравословна - тя не само изразява здравето, но го прави.

6. Не прекалявайте в нищо и никога! Не преяждайте - това е прекаляване с ядене (преумора на цялото тяло в излишно храносмилане, което убива); не прекалявайте дори с труда - преумората също е „неизлечима". И обратно, не се отдавайте на свръхленост - това е "прекаляване" с бездействието.

7. Правете добро! Това е призванието ви. Притичвайте се на помощ на всекиго, защото така помагате на себе си да се възвисите в самочувствието си на човек.

8. Бъдете любознателни! Любознателността е движение на духа, несравнимо здравословно! Интересувайте се от живота - главното Условие да останете в него.

9. Не се бойте от болести! Това е задължително условие да не боледувате.

10. Живейте и помагайте на всички да живеят добротворно!

Рецептите на Петър Димков. Сто години за всеки., стр. 107
ИК "Гея-Либрис"
София, 2002

Добавлено (30.08.2010, 16:30)
---------------------------------------------
Прошката

Да простиш е рецепта за щастие, да не простиш- за страдание.
Възможно ли е цялата болка, независимо от причинителя, да съдържа в себе си компонента на прошката?
Да се вкопчиш в това, което наричаме оправдан гняв, ти пречи да усетиш Божия покой.
Да простиш, не означава да се съгласиш с постъпката.Не означава да извиниш възмутителното поведение.
Прошкатаозначава да не бъркаме повече в раните,за да не продължават да кървят.
Прошката означава да живеем и обичаме изцяло в настоящето- без сенките на миналото.
Тя е освобождаване от гнева и нападателните мисли; освобождаване от всички надежди за по-добро минало.
Тя- прошката означава да не изключваме никого от любовта си;означава изцеляване на раната в сърцето, причинена от непрощаващи мисли.
Да видиш Божията светлина у всеки, без значение какво е поведението му.
Прошката не е само за другия- но и за теб,за грешките, които си направил, за вината и срама, които все още изпитваш.
Тя , в най-дълбоката си същност, е прощаване на самите себе си,задето сме се отдалечили от любящия Бог.
Прошката означава да простим на Бога и на нашите възможни погрешни представи за Него, защото сме били изоставени и самотни.
Да простиш на мига, означава да не бъдеш повече крал или кралица в Клуба на отлагащите.
Прошката отваря вратата на нашето чувство за единство с Духа, за единение с всички и на всички с Бога.
Никога не е твърде рано да простиш.Никога не е твърде късно да простиш.
Колко време отнема да простиш?......Зависи от убежденията ни.
Ако смяташ, че това никога няма да се случи, то- никога няма да се случи.
Ако смяташ, че това отнема 6 месеца, ще отнеме 6 месеца.
Ако смяташ, че ще отнеме по-малко от секунда, значи- ще отнеме точно толкова.

Вярвам с цялото си сърце,че мирът ще завладее света, когато всеки от нас поеме отговорността да прости на всички, включително и на себе си , изцяло.

Прикачен файл: 0700321.jpg(51Kb)
 
ivoniДата: Неделя, 12.09.2010, 10:38 | Съобщение # 7
Фея
Група: Проверени
Съобщения: 644
Статус: Офлайн

Разбирането никога не се появява, нито внезапно, нито постепенно, защото то винаги съществува. Ти го притежаваш точно в този момент. То няма да се появи някога в бъдещето. Носиш го в себе си, също както семето носи дървото, жената носи детето. Носиш го точно сега.
Зависи от теб: ако твоята интензивност е тотална, ще го постигнеш внезапно, ако твоята интензивност не е тотална, ще го постигнеш постепенно, на етапи Но разбирането никога не идва при теб - ти си разбирането. Просветлението не е нещо, което се случва с теб - ти си просветлението.
Запомни го; тогава то е избор, твой избор. Ако го желаеш тотално, в огъня на тоталното желание всичко, което покрива това разбиране, изгаря; внезапно се появява светлината. Но зависи от теб. Не е част от природата на просветлението, дали ще се случи внезапно или ще настъпи постепенно.
Не се измъквай от отговорността, това е начинът, по който хората създават философии и школи.
В Япония съществуват две направления на дзен: едното вярва във внезапното просветление, другото вярва в постепенното просветление - като че ли това са качества на просветлението, като че ли принадлежат на просветлението. Те не принадлежат на просветлението. Просветлението винаги е налице, ти трябва да избереш. Ако желанието ти е тотално, не се губи нито миг. Но ако желанието ти не е тотално, това означава, че самият ти не искаш то да се случи още сега. Искаш да го отложиш, искаш го утре, някой друг ден. И продължаваш да правиш различни номера.
Ако си наистина искрен, няма никакъв промеждутък от време; то може да се случи още в този момент. Не трябва да се губи нито миг, защото то вече е. Човек трябва само да погледне навътре. Но ако не го желаеш точно в този момент, можеш да чакаш хилядолетия.
Искам да ти разкажа една стара история. Тя се случила в Цейлон.

Имало един прочут будистки учител, който учил своите ученици в продължение почти на осемдесет години. Когато бил на сто и двадесет години, един ден казал:
- След седем дена ще умра.
Събрали се хиляди негови ученици за последния му даршан, да го видят за последен път.
Старият човек, преди да затвори очи и да изчезне навътре, ги попитал:
- Иска ли някой да ме придружи? Ако някой желае нирвана, просветление, точно сега, нека просто си вдигне ръката, и това ще е достатъчно.
Хората знаели, че той си държи на думата и че не се шегува. През целия си живот никога не се шегувал, бил сериозен човек. Той правел това, което казва. Започнали да се споглеждат - хиляди хора, и нито една вдигната ръка.
Един от хората се изправил и казал:
- Моля, не ме разбирайте погрешно. Не искам да ви придружа точно сега, защото има толкова много неща, които трябва все още да свърша. Много неща трябва да довърша, през много неща да премина, много карми трябва да преживея. Все още не съм готов за това, но един ден бих желал да бъда просветлен. Можеш ли да ми дадеш някакъв ключов съвет - защото скоро няма да те има.
А Учителят цял живот давал ключови съвети, в продължение на осемдесет години. Те обаче продължавали да искат да каже още нещо, за да могат да отлагат, да мислят, да планират бъдещето. А старият Учител бил готов. Ако някой имал готовност, той бил готов да го вземе със себе си. Но никой не бил готов.
Хората са хитри, защото хитър е умът. А най-голямата хитрина на ума е, че винаги прехвърля отговорността върху нещо друго. Ако просветлението е постепенно, тогава какво можеш да направиш? Нищо не може да се направи; то е постепенно, ще отнеме много време. Ако просветлението е внезапно, тогава защо още не се е случило с теб?
Ще попиташ: "Тогава защо не е станало с мен, ако е внезапно? Не, то не може да е внезапно. Но ако то е внезапно и не е необходимо да правя нещо за него, за да се случи, тогава какво може да се направи? Ще чакам - когато се случи, ще се случи."
Ти просто искаш да се измъкнеш от отговорността на собствения си избор. Сартр е казал нещо, което наистина е хубаво: "Човек е свободен да избира, но не е свободен да не избира." Можеш да избереш един от двата пътя, но недей да се само заблуждаваш - не притежаваш свободата да не избираш, защото дори когато мислиш, че не избираш, си избрал обратното.
При мен дойде един човек и каза:
- Все още не съм готов да стана санясин. Готов съм седемдесет процента, осемдесет процента, но двадесет процента все още не съм готов, как тогава да приема саняс? Не съм тотален.
Казах му:
- Добре. Но все пак си направил избор и си избрал по-малката част от своя ум - двадесетте процента, които казват: "Не приемай." Избираш тези двадесет процента, за сметка на осемдесетте.

Затова недей да си мислиш, че не правиш избор. Това не е възможно. Трябва да избереш това, което правиш; дори да не направиш избор, си избрал. Изборът съществува. Човек е свободен да направи избор, но не е свободен да не направи избор. Ако умът каже, че то е постепенно, това е избор; ако умът каже, че то е внезапно, това също е избор. Когато кажеш, че то е внезапно, това означава, че би искал да отхвърлиш всякакви усилия, затова избираш внезапното просветление.

Тогава не е необходимо да правиш нищо - когато стане, стане, нищо не може да се направи, защото е внезапно събитие. Също като светкавицата в небето, когато сe появи, се появява - не можеш да направиш приготовления за нея. Не е като електричеството в къщата, което пускаш и спираш, тя не зависи от теб. Тя е внезапно явление, когато се случи, се случва. Трябва да я чакаш. Ако искаш да прочетеш телеграма на светлината на светкавицата, трябва да чакаш. Когато тя блесне, можеш да четеш. Какво можеш да направиш?

Хората, които искат да се отърват от усилията, ще изберат внезапното просветление. Хората, които искат да се отърват от голямата, тоталната отговорност за него, че то може да се случи точно в този момент, ще предпочетат философията на постепенността.
Не казвам нищо за просветлението - казвам нещо за теб. То е заради теб, за да разбереш своето желание: тоталното желание - просветлението е внезапно, частичното желание - просветлението е постепенно. Природата на просветлението няма отношение към въпроса.

Ошо

Прикачен файл: 2735783.jpg(32Kb)
 
ivoniДата: Неделя, 12.09.2010, 17:28 | Съобщение # 8
Фея
Група: Проверени
Съобщения: 644
Статус: Офлайн

Джошу се обърнал към учителя Нансен:
- Кой е верният Път?

Нансен отговорил:
- Всекидневният път е верният Път.

Джошу запитал:
- Мога ли да го науча?

Нансен отвърнал:
- Колкото повече учиш, толкова по-далеч си от Пътя.

Джошу полюбопитствал:
- Но ако не го изучавам как ще го узная?

Отговорът на Нансен бил:
- Пътят не е сред видимите неща, нито сред невидимите.
Той не спада към познатите неща, нито към непознатите.
Не го търси, не го изучавай, не го назовавай.
За да се озовеш на него, разтвори себе си широко като небето.

Прикачен файл: 3015824.jpg(57Kb)
 
ivoniДата: Вторник, 23.11.2010, 10:58 | Съобщение # 9
Фея
Група: Проверени
Съобщения: 644
Статус: Офлайн

Може и да сме различни, но сме всъщност еднакви,
във вените на всички ни тече райска кръв.
Знам, че понякога ти е трудно - търсейки себе си...
между това, което си и това, което искаш да бъдеш...
Ако се чувстваш изгубен и сам
и имаш нужда от приятел до себе си -
помни, че всяко ново начало
е всъщност края на предишното...
Добре дошъл - където и да си...
Това е твоят живот - ти сам го сътвори.
Добре дошъл – и повярвай ми, точно тук и сега
е точно където трябва да бъдеш...
Когато виждаш, че всички са вътре,
а ти се чувстваш оставен отвън,
и потъваш, задушен от сянката на съмнението...
Всеки от нас е чудесен по свой си начин,
ти просто чуй себе си, а не шума от останалите.
Когато се усетиш сам и изгубен
и почувстваш приближаващото се дъно,
спомни си, че всеки е уникален -
просто се огледай наоколо...
Бъди такъв, какъвто искаш да бъдеш,
бъди себе си...
Всеки от нас е велик,
всеки от нас е звезда.
Когато си готов да се предадеш,
когато сърцето ти е разбито...
Спомни си, че ти си перфектен,
спомни си, че Бог не греши...

Прикачен файл: 4566195.jpg(35Kb)
 
ivoniДата: Вторник, 23.11.2010, 11:00 | Съобщение # 10
Фея
Група: Проверени
Съобщения: 644
Статус: Офлайн

Приказка за дома

Детето се издигаше докато лежеше застинало и неподвижно. Нагоре, нагоре, нагоре... Само в първия миг изглеждаше да е нагоре, а всъщност беше магично политане наникъде. Един приказен, неподвижен полет в Тук! То се усети извън себе си, за да почувства как докато бе вън е и вътре. То съзря своята свързаност с Всичко, която бе единствено свободната несвързаност с Нищото. Детето спря да се вглежда и загуби представата за вън и вътре... Само вглеждането го пречупваше в граничности. Очакването ражда реалности, а виждането не бе нищо друго освен споразумяно очакване за гледка. Колко е блажено да не „виждаш”...
Изведнъж то усети отново завръщането на реалността, но не онази земната. Тук приютява много паралелности еднакво нереални в своята едновременост и множествена единичност. Детето отново се вглеждаше, но по различен начин, което веднага го пречупи в различна граничност. Около него се завъртяха два делфина. Всеки път към него се доближаваха най-близко две от тези мистични същества. Те се заиграваха, за да му покажат своята нежност. Заливаше го огромна вълна от невинност и усещане за детство, извираща от тези въздушни създания. За първи път детето почувства, че се е пренесло в техния свят. Досега те винаги идваха на посещение, но днес за първи път то се издигна неподвижно в този свят на плавност, където можеше да попие с всеки свой светоусет любовта на делфините. Те го обичаха толкова силно и толкова различно от всеки човек, който детето бе срещало на Земята. Въздушните същества го обичаха с вяра, подкрепа и разбиране, дори да знаеха, че никога не ще го разберат, обичаха го без значение дали ще се откаже или продължи, обичаха го с надежда, че все пак ще избере да продължи, обичаха го в усещането му за слабост и в чувството му за безсилие и изгубеност, обичаха го без очаквания дали ще се справи, а само с чиста радост, че ще са там, за да го обгърнат, когато всичко свърши. Детето се усети в центъра на вихъра от тези два делфина. Те започнаха да се завъртат около него, тогава то разпозна в далечината още кръгове от делфини, който се въртяха стремително. Все по-широки и все по-широки. То бе в центъра, на една матрица от въздушни делфински същества. То бе в центъра на една безусловна, делфинска Любов. Тогава детето почувства, че обичта на тези същества не бе насочена към него, че то не бе крайната точка на тая Любов, а именно началната, генерирана, пренасяща, посланическа... Тогава то за първи път успя да се усети, да почувства себе си по средата на вихъра от въздушни същества, по средата на тази съзидателна матрица. Създаваше се...детето бе създадено, за да създава. То бе колективно проявление на една Любов. То беше Ние в чистата дуална граничнност на този нов делфински свят. То беше Ние. То беше Ние. То беше Ние. То беше Едно. То беше Едно и Ние. Това усещане на дихотомност го заливаше. То беше сътвореното сътвоорение, което сътворяваше сътворяващото. Делфините продължаваха да се завихрят и то започна да се завръща към чистотата. Детето си спомни своята съвършена невинност и се припозна в огромна Любов. То осъзна, че не е ”раждано”, а сътворено и носи в земния свят колективната множественост на тази делфинска реалност. То разбра, че може да обича и по техния начин, без значение в кой свят се намира, защото то никога не е напускало съзидателната делфинска матрица, а просто се е трансформирало в многоизмерност. То си спомни, че никога не се е отдалечавало от дома и се почувства щастливо. Цялата натрупана самота в сърцето му сякаш се стопи. То се отпусна и тогава олекна още повече. Усети как мястото на спомена му за човешката физическа глава сякаш се изпразва. Съдържанието и тежеста и се изливаше, докато въздушните делфини го засипваха с ласки, безсетивни ласки, истински ласки, усети, нематериални допири... Детето беше по средата на една прегръдка, изначална и вечна прегръдка на срещата на измерности. Тогава делфините пожелаха да му изпратят мисловни усещания, които да се отпечатат във вече пречистеното разбиране за човешка глава. Те му подсказваха, че то - тяхната колективност, изразена в тази земна форма, притежава най-големия им дар, да бъде чистотата, да разпознава чистотата и да създава чистотата. Въздушните създания му припомниха, че не трябва да бърка чистотата с ерудираност, знание, мъдрост, интуиция, авторитетност, думи, действия, състрадателност, дори доброта и любов. Чистотата беше единствено и само потенциал с възможност за проявление. Детето беше чиста потенциалност и носеше посланието на тази чиста потенциалност в земния свят, то носеше спомена за Чистота. То я пренасяше с помощта на най-висшата сътворена форма на дуалност в делфинската реалност – Любовта. Само дуалност може да спомни дуалност. То бе Любов. Тогава то се озари... Дуалността пренасяше сингулярността. То беше преностител. То беше дар. То беше дар от Любов. То беше спомен. То беше Сингулярност, маскирана като Любов, защото иначе не би припомнило на себе си единственото себе си. Потъваше в Никъде.... За секунда, а може би и за вечност се разшири свито като Точката на Безкрая, Малкото на Голямото, Небивалото на Реалното... Изведнъж пак разпозна делфините, вихъра, концентричните кръгове и своята колективна същност, понесла се с цялата вложена делфинска любов към един друг свят, едно друго измерение, където да пренесе спомена за изначалието, за чистотата, за себе си... то беше дар на бога до бога и беше единствения възможен дар, защото бог може да дарява на себе си само себе си... Детето започна да губи очертанията на матрицата от делфини..Отново се пробуждаше старото му вглеждане. То усети голяма тъга, защото се прояви отново човешката му емоционалност, човешкото съпреживяване. То се почувства изоставено и сърцето му се разрида. Спомена за колективната му същност беше вече само бледа приказка, а не ярко изживяване. То се завърна в земното. Знаеше, че е постоянно в онзи плавен въздушен делфински свят, но защо трябваше да обитава и толкова твърдото земно. Искаше да е само у дома, само у дома, само у дома, само у дома....
Детето отвори очи. Всичко се въртеше около него и беше съставено от малки просветващи звездички. Тогава по човешки усети първата прокрадваща се мисъл през главата си:
„Ние и тук сме у дома...”
Вече никога нямаше да е само по човешки...

Жени Тодорова

Прикачен файл: 3771779.jpg(46Kb)
 
ivoniДата: Петък, 25.09.2015, 10:32 | Съобщение # 11
Фея
Група: Проверени
Съобщения: 644
Статус: Офлайн

Прикачен файл: 0763421.jpg(82Kb) · 0329115.jpg(75Kb) · 0245091.jpg(103Kb) · 9803018.jpg(74Kb) · 0830175.jpg(100Kb)


Редактирано от ivoni - Петък, 25.09.2015, 10:49
 
ivoniДата: Петък, 25.09.2015, 10:37 | Съобщение # 12
Фея
Група: Проверени
Съобщения: 644
Статус: Офлайн







Източник:Здравей Нов Живот
Прикачен файл: 3388481.jpg(67Kb) · 0467993.jpg(82Kb) · 8632455.jpg(89Kb) · 7124521.jpg(66Kb) · 2402699.jpg(91Kb)
 
ivoniДата: Сряда, 07.10.2015, 10:59 | Съобщение # 13
Фея
Група: Проверени
Съобщения: 644
Статус: Офлайн
Завоите, които ни извеждат от пътя, по който сме мислели, че трябва да вървим, изобщо не са отклонения, а са най-бързият път от мястото, на което се намираме, до мястото, на което искаме да бъдем – иначе не бихме вървели по него.
Oчакванията поставят граница на начина, по който човек определя съвършенството, и тази граница ви пречи самите вие да създавате съвършенство. Затова не очаквайте нищо и вземайте каквото получавате. Приемайте онова, което се появи. Обичайте го такова, каквото е.


Нийл Доналд Уолш



Колко пъти си поемал по различен път към офиса или към дома? Колко пъти си тръгвал на дълъг път без да планираш местата, които искаш да видиш?Истината е, че търсим утъпканата пътека, която ни е позната и дори не се замисляме да погледнем към другата. Искаме просто да пристигнем, а какво се случва докато вървим или се возим е сякаш без значение.Предпочитаме да стъпваме по чуждите следи, вместо да оставяме нови, наши. Но докато оставаме в комфорта, ние оставаме замръзнали, неспособни да опознаем себе си и живота. А той е едно движение надолу, едно движение нагоре, и колкото и да ни се иска, не бихме могли да контролираме това.Много от нас остават заключени в проектирания си малък свят, само защото им е сигурно. Като в консерва. Но идва ден, в който болката да останеш в консервата става по-силна от страха да излезеш от нея. И ако се вслушаш достатъчно в болката, решаваш да излезеш.

Едно малко пътуване в непознатото е покана да нахраниш сетивата си. Начин да се събудиш за новото и да развиеш доверие към живота. Дали ще минеш просто по нова улица, или ще заминеш някъде за два дни, това е начин да се разходиш във вътрешния си свят - разходка, от която научаваш толкова много за себе си.

Пътуването в непознатото ти дава възможност да погледнеш на живота от друг ъгъл. Дава ти карта, на която (за твое учудване) проблемите и тревогите ги няма обозначени, а на тяхно място са се настанили образи, които ще помниш може би винаги – хора, истории, чудатости или изкуство. Карта, която отключва спонтанност, вдъхновение, съзерцание.

Да пътуваш без план е всъщност да празнуваш живота, такъв, какъвто е, да забравиш за целта, за желанието си да постигнеш или имаш нещо, а просто да се отпуснеш по пътеката. Когато си отворен за нея, когато осъзнаваш всяка крачка, умът ти става спокоен и само сърцето говори. Пътуването е твоята врата към интуицията и към скритите ти ресурси. Неща, които си мислил, че няма как да направиш, умения, знание, способности, които умът ти е ограничавал, се разкриват пред теб в моментите на спонтанност и нови предизвикателства. Да останеш в непознатото е да си позволиш да чувстваш, да изживяваш, да се движиш свободно в живота.

"Истинското нещо не е целта, истинското нещо е красотата на движението. Истината не е в това да пристигнеш, а в самото пътуване. Та то е толкова красиво, защо се тревожиш за целта? Ако си твърде загрижен за целта, ще пропуснеш цялото пътуване, а пътуването е животът." - Ошо

Автор: Марта Демирева
Прикачен файл: 6956004.jpg(97Kb)


Редактирано от ivoni - Сряда, 07.10.2015, 11:00
 
Форум » Разни » Всичко в живота » Пътят
Страница 1 из 11
Поиск:

Copyright MyCorp © 2016 Сделать бесплатный сайт с uCoz